Сега съм щастлива, че ме има и че живея...

"Сега съм щастлива, че ме има и че живея..."

Бих искала да споделя какво се случва през последните 2-3 месеца в живота ми и как работи Бог. Но първо ви моля да ми простите, ако се наложи да четете по-дълго, защото ми се иска да ви разкажа нещата от самото начало.

Ще започна от там, че съм лекар. Ние лекарите не сме застраховани и също боледуваме от най-различни болести. Като предистория ще кажа, че се убедих колко е важно това, което говорим. Много пъти е излизало като поучение, но ние понякога не го осъзнаваме, докато не го изпитаме на гърба си.

Преди почти две години нямах никакво желание за живот и се молех да умра. Споделих с една сестра от църквата, която тогава взе нещата на сериозно – моли се за мен за известен период от време. Нещата се оправиха, но последствията от изговорените думи предстояха. Около година по-късно се появи болка в стомаха и се облекчавах само след спонтанно повръщане. Започна се от ноември миналата година, когато оплакванията продължиха за 4-5 дни. После спонтанно всичко отзвуча. Появи се отново през февруари, но вече за около 2 седмици. И потрети през април за почти 3 седмици.

Не обръщах сериозно внимание, защото имах доказани язви и те не ме плашеха. Когато се уморих да търпя отидох на лекар. Така на 18 май установиха, че имам нещо на черния дроб и доцентът, който ме прегледа поиска на следващия ден да се появя в отделението, за да ме видели на по-добър ехограф и да уточнят какво е това образувание.

Първоначално ми каза, че било хемангиом /доброкачествено образувание от кръвоносни съдове, което е напълно безобидно/. На следващия ден ме приеха в болница по спешност, без да ме предупредят. Веднага ме изпратиха на скенер. От разчитането на скенера за мен диагнозата беше ясна и то без съмнения. Ставаше въпрос за РАК на черния дроб. /Написах го с големи букви, защото както и по-късно установих – в ума на пациента, това е една диагноза, която те заклеймява и е равносилна на ОБРЕЧЕН или УМИРАЩ./

Честно казано много се разстроих. Лекарите обаче отказаха да потвърдят моите предположения и искаха да направят биопсия. Нямах избор – съгласих се, но исках да ме пуснат за събота и неделя, за да свикна с идеята, че ще съм в болница. В събота през нощта в съня си чух глас, който ми каза: Да рак е, но ЩЕ ЖИВЕЕШ!!!

На следващия ден беше последната служба на апостол Георги от майското му пребиваване сред нас. Бог започна да ми говори още по време на хвалението. Каза, че до сега съм го познала като Бог на любов, но е време да го позная и като Бог на живота. В понеделник под пълна упойка ми направиха биопсията и ми взеха две късчета от черния дроб и рака за изследване в две различни лаборатории.

Вечерта Бог ми даде и слово от Библията за насърчение – Пс.118:13-18. В петък резултатите от двете лаборатории бяха готови и бяха еднакви – хепатоцелуларен карцином, т.е. първичен рак на черния дроб. Бог беше през цялото време с мен. Свърза ме с правилните лекари и те наистина бързаха да отстранят проблема.

Затова на 29.05 от гастроентерологията ме прехвърлиха в чернодробната хирургия и на 31.05.2006г – вече бях оперирана. След 5 часовата операция, след престоя в реанимацията, след спиране на венозните ми манипулации, поради влошаване на моите вени, на 5 ден аз вече ходех сама и се възстановявах невероятно бързо. Дори лекарите се чудеха. Но имах и невероятната подкрепа на много хора от църквата, които се молеха за мен и постеха.

В болницата дойдоха и пастор Емил и пастор Ирен, които се помолиха за мен и ме помазаха с масло. Така на 9-я ден ме изписаха. Честно казано за мен тогава започна истинската битка, защото умът ми беше атакуван от най-различни лоши мисли. А и до този момент всичко се разви толкова бързо, че нямах време да осъзная какво ми се случва.

Имаше и нещо друго, което много ме подтискаше – в болницата всички хора които видях с рак бяха на възраст от 32-35 години. В очите им се четеше молба за живот, но също имаше и много отчаяние. Тогава си дадох сметка аз колко много имам. Дори лекарите се чудеха колко смело понасям нещата и ми викаха психиатър да установи как съм.

Хубавото беше, че не се чувствах изоставена, а дори напротив чувствах се част от това семейство повече от всякога преди. Идваха сестри и братя, които се молеха зе мен, които ме насърчаваха и прекарваха време с мен. И аз се възстановявах. Лекуващата лекарка, която имах в гастроентерологията беше загрижена за мен и регулярно искаше да ме гледа на ехограф.

Така един ден “случайно” тя откри, че има нередни неща – започвах да правя абсцес под диафрагмата и плеврален излив (събира се течност около белия дроб и се нарушава дишането). Вапреки това аз се чувствах добре. Каза да меря температура и ако се повиши до 38 градуса, незабавно да се появя в болницата за приемане. След 5 дни аз вече имах 38 градуса.

На следващия ден отново бях в болница. След ден отново под упойка ми поставиха дренаж. Когато се събудих болката беше невероятна – не можех да дишам. Всяко вдишване предизвикваше много силна болка в гръдния кош, от която дишането буквално ми спираше. Този дренаж стоя 6 дни и ми източиха около литър и двеста течност. Благодарение на бързите действия на лекуващата ми лекарка, бяха хванали момента преди тази течност да стане на гной. Просто усещах грижата на Татко за мен. Обгради ме с лекари, които имаха много добри чувства и симпатии към мен и се грижеха всеотдайно – идваха дори и в събота, и в неделя, когато са почивка, за да видят как съм.

За съжаление не можаха да източат напълно течността. Бяха стигнали до момент, когато дренажът стигаше само до повърхността й (на течността), без да може да засмуче от нея и поради невероятните болки решиха да го извадят. Останах 21 дни в болницата и през цялото време бях на много силни и скъпи антибиотици. Преди да ме изпишат вече нямах плеврален излив, а течността в корема намаляваше. В момента е с размери 4,7-4,7 см. Но аз се чувствам добре.

През това време се случи и още нещо. Още на първия скенер установиха, че имам стеатоза на черния дроб ( натрупване на мазнини в клетките на черния дроб, което има 4 стадия. Първите два са обратими и след диети може да се възстанови нормалната структура на черния дроб. Третия е спорен, но четвъртият е напълно необратим. След него следва появата на цироза, която също е нелечима и в крайна сметка води до смърт.) Аз бях в четвъртия стадий, което се потвърди и от хистологическото изследване, направено след операцията.

Миналата седмица при поредния преглед моята лекуваща лекарка беше учудена, че вече нямам дори стеатоза. Гледа ме с ехографа от всички страни и накрая ми каза: ето виж, нямаш стеатоза. Не можах да сдържа сълзите си на радост – това можеше да е дело само на Един, който се грижи за мен.

Друго, което Бог направи за мен беше, че практично се погрижи за обезпечаване на всичко необходимо за лечението. Вече трети месец пия лекарства за протекция на черния дроб. Едно от лекарствата е в опаковка по 10 таблетки и ми стига за 3 дни, а една опаковка струва 35 лв. Бог обаче отвори сърцето на моите шефове и те снабдиха за мен това лекарство за целия период до сега. В момента пия още пет вида лекарства, едното от които струва 28 лв. И стига само за 7 дни, а аз го пия от началото на юни. (Казвам цените и дните, за да покажа, че те не са никак евтини). За всички лекарства получих парите чрез хора от дома, които имаха в сърцето си и практична помощ, но на които дори не казах, че имам нужда от пари. Просто Бог се погрижи за всичко. Толкова съм Му благодарна...

От друга страна Бог направи така, че в болницата не платих нищо – лекарите не ми искаха никакви пари, въпреки че изрично питах колко ще ми струва операцията. Не ми искаха и трима кръводарители (както на всички останали оперирани) въпреки, че ми преливаха кръв, не ми искаха пари за хуман албумина, който също ми вливаха (а една банка от него струваше 150лв.), не платих дори и такса за престоя в болницата, а всички около мен плащаха.

Когато започнах да питам – защо на мен се случи всичко това – Бог ми припомни желанието да умра. Сега просто жънех плодовете на изговорените от мен думи. Показа ми и още нещо – бях четвъртото поколение с рак, като аз бях най-младия участник в тази редица – на 34 години. Прадядо ми беше починал на 80г. от рак на гърлото, дядо ми – на 70 от рак на стомаха, двама чичовци – единият на 63 от рак на пикочния мехур, другият на 57 от рак на белия дроб и най-накрая аз. Но аз ще живея.

Вярвам, че Бог ще използва всичко лошо, което ми се случи, за да обърне нещата наопаки и да сложи край на тази ракова поредица. За първи път осъзнах, че животът не ми е даденост и че не е мой, а принадлежи на Исус и нямам право да разполагам с него. И когато живея наистина да живея за Него.

Сега съм щастлива, че ме има и че живея и искам с цялото си сърце да му служа.

Щастлива, че съм част от този дом!"

Деси Трънколова
София

Чуйте свидетелството в аудио формат.


Източник: www.prelom.bg



{START_COUNTER}