Мисионерът и депресията
Таки, БММ, 31.03.2005
.
Някой беше казал, че един мисионер се чувства най-добре, когато пътува между мястото на своя призив и родната си страна независимо от посоката.
Така ли е обаче, когато след години упорита работа на „нивата” този мисионер достигне края на силите си? Така ли се чувства, когато „домът” – църквата, която го е поддържала, спре издръжката на семейството му или просто забрави за него? Така ли се чувства, когато, изпълнил задачата си, се прибере в родния град със семейството си и вече не е „героят” в очите на християните, а е някой, който според тях вече не е мисионер. Всъщност нищо не е.
Депресията е състояние, в което мисионерът е изгубил посока, чувства се изоставен от всички. Вижда, че след години жертви на мисионерското поле той и семейството му започват всичко отначало, от самата нула! Поглежда назад и се пита: „Заслужаваше ли си всичко това? Докато аз жертвах всичко, тези, които пляскаха отстрани, през това време си уредиха живота, а моето семейство няма какво да яде... Нямаме дом... Нямаме нищо! Къде си, Господи? Това ли е моето наследство в земята на живите?”
Когато едно мисионерско семейство се върнало в САЩ след мощно и помазано служение в България, месеци наред никой не ги е потърсил, нито им се е обаждал... Какво са преживяли, само те си знаят... Разбирам ги като мои приятели и като някой, който премина през депресията и „долината на мисионерската мрачна сянка”.
При мен възстановяването отне почти една година. Когато някой споделя опита си, важно е да се помни, че нашият живот като християни се основава на принципи, а не на опитности на някой от нас.
От принципите произтичат опитностите
Откакто съм спасен (9.09.1988 г.), съм искал да „обърна” целия свят за Исус. Тези, които ме познават, знаят, че бях спасен от едно дълбоко въвличане в окултизъм и източни практики от всякакъв вид. Тогава такава неистова ревност ме изпълни за Исус, че исках да умра за Него! От самото начало исках да замина за най-трудните и най-опасните места на „бойното” поле. След години заминахме със съпругата ми за Кърджали. Бяхме младоженци. Последва призив за един по-малък град и много работа там. Въпреки че бяхме изтощени и изстискани до крайност, продължавах да настоявам да заминем за Турция за дългосрочна мисионерска работа. А вечер, когато си лягах, не можех да си поема въздух, сърцето ми прескачаше и имах чувството, че ще умра... През деня ми се спеше по цял ден и силните кафета не помагаха... Бях на ръба...
Какво ми помогна в този момент? Единствено и само да си почивам в Господа; да търся лицето Му.
Това ни показва и най-важният принцип, на който се основава животът на всеки християнин и мисионер:
Всичко, от което имаме нужда, е единствено и само Исус
В Евреи 12:1–3 насърчението е да гледаме на Исус, а не себе си, на другите участници в състезанието или на нещо друго. Ако следваме този принцип в живота си, ние ще издържим на всичко и в крайна сметка, даже да сме изпаднали в депресия, ще излезем и от нея. Сега, след една година, състоянието ми е много променено. Чувствам Исус близо и Неговото присъствие и радост отново изпълват сърцето ми... Отново съм готов да продължа да „тичам в очакващото ме поприще.”
